УХАНИЯ
Захари Карабашлиев
Вали от вчера. Силен, несекващ, топъл дъжд. Щях да го нарека пролетен, ако не беше февруари, ако не бях в Южна Калифорния, където сезоните са нещо относително. Вали. Интересно, че на клавиатурата ми, българската буква “В” не се намира там, където е английското “V”, а на друго място. На мястото на “V” има “Ж”. И често пъти изписвам вместо “вали”, “жали”. Какво ли жали клавиатурата ми? Какво ли жаля аз? Сезоните ли жаля? Сезоните от миналото ми? Студените зими? Калните есени? Сухите лета? Или кратката пролет? Какво?
Връщам се от работа. От вратата ме посреща сладката миризма на крем-карамел. Майка ми е на гости от няколко седмици. Докато мен и Силвия ни няма през деня, тя осмисля времето си, готвейки. Подскача от радост, че съм се върнал най- сетне, наготвила е пиле с ориз, а ето и десерта сега ще стане... Аз опитвам да кажа нещо хубаво, после слагам вода за чай, а тя продължава да бъбри около мен. Мълча и наблюдавам водата в чайника. Жена ми е на гости у наша позната. Дъщеря ми ще спи в къщата на нейна съученичка. Ще бъде тихо тази вечер. Нямам търпение да остана сам и да пиша.
Водата кипва. Наливам я върху черните чаени листа. След няколко минути, с чаша в ръка, посягам да отворя вратата на стаята, в която обикновено пиша.
И тогава... за миг нещо шавва в мисълта ми. Пускам бравата и вместо да седна зад екрана, излизам на терасата. Вече е тъмно. Вдигам топлата чаша към устните си, затварям очи, вдишвам свежия въздух. Изведнъж внезапен полъх на вятър, пръсва в лицето ми шепа тъмен чаен аромат, той се смесва с хладния мирис на облаци и шум от капеща от улуците вода. За една космическа част от мига се виждам някъде другаде, далеч. Вдигнал нагоре глава, душа въздуха пред дървена колиба в някоя провинция някъде в Китай. Дъжда плющи силно по покрива. Не е спирал от няколко дни. Лошо за реколтата... за чая. Утре вече трябва да се бере. Дали ще спре да вали тази нощ? Дали?
И тогава вратата зад мен се отваря и силна сладка миризма ме опомня. Майка ми изнася тавата с горещ крем-карамел на терасата, за да изстине.
Колибата отзад изчезва, калните локви пред мен се превръщат в покриви на паркирани автомобили. Останал е само дъжда и чая в ръката ми. От китайския селянин няма и следа.
Бавно отпивам от тревогите му.
