ДЖЕТЛАГ
Захари Карабашлиев
И тази нощ не успях спя. На развиделяване позадрямах малко, но само за да сънувам глупости. Събудих се крив, после не знам защо тръгнах да тичам из парка. Бързо се задъхах и спрях, но взех да правя клякания, а после и лицеви опори.
На около двайсетата започнах все по-трудно да се изправям нагоре, да се кривя и забавих темпото.
На двайсет и петата ръцете ми треперят, лицето ми се гърчи, от гърлото клокочат звуци, но стискам зъби решен да стигна трийсет.
На двайсет и деветата ми се стори, че видях четирилистна детелина в тревата под мен и грохнал, намерих причина да не продължа.
Не било четирилистна, ами трилистна, мамка му. Но пък има още много, така че сядам на тревата и започвам да ги проверявам една по една. Все някъде трябва да намеря онази с правилния брой листенца. Щавя тревата внимателно и опипвам фините растенийца, да не би да си изтърва късмета. Бре, нищо не намирам. С периферното си зрение обаче, отбелязвам как жена с бял анцунг, слънчева козирка и куче се отдалечава с бързи крачки нагоре по пътеката, гледайки към мен. Решавам, че си губя времето да търся четирилистни детелини в парк засят с райграс и люцерна. Още повече- в Калифорния такива суеверия не вървят.
Днес имам важен ден.
Ставам рязко, завива ми се свят. Изчаквам звездичките да се разсеят, изтупвам си задника и вече чувствам пулсираща болка в мускулите си- не съм правил физически упражнения от казармата. Много време, къде излетя?
Зле ми е.
Всичко е заради проклетия джетлаг.
Поглеждам часовника си, смятам наум- не съм спал от около трийсет и няколко часа, откак празнувахме рожден ден на един приятел под червения брезент на малко капанче до Южния плаж.
Последната вечер в България.
И- както насядали на дългата дървена маса- пием и ядем пържоли, изведнъж музиката, която сме пуснали спира, гръмва кючек. Отнякъде се появява почти гол циганин по прашки, отпред затъкнал малка кърпа, а на главата си увил хавлия с накичени по нея с украшения от станиол- в полумрака изглежда като оживяла фигура от египетски барелеф. Скача на масата и започва да танцува. Тялото му изящно, движенията- божествени, в ухилената си уста има фосфорестиращи пластмасови зъби. И гей та гей!
След първоначалното стъписване всички закрещяваме, доливаме чашите, кичим левове по прашките му, хилим се до полуда.
По едно време и аз се оказвам на масата до него с бутилка вино в ръка и с туба майонеза отпред в дънките. Той се хвърля на винкела на тентата, виси с глава надолу, без да спира да мята гюбеци, аз наливам вино в устата си, в устата му, в устата си, опитвам да имитирам танца му. Танцувам, викам, пръскам циганина с майонеза, а той я маже по задника си. Фотоапарати присвяткат, хора викат, свирят и се търкалят по пясъка от смях.
На следващия ден излетях за Америка.
...Джетлаг или „самолетен синдром” е физиологично състояние, което се получава при нарушения на цикличния ритъм на тялото след рязка смяна на времеви зони, най-често след междуконтинентални полети. Тези нарушения са познати още като "десинхрония", "дисритмия", "дисхрония". Тялото не може автоматично да се пренастрои на новия ритъм. Най-често симптомите са безсъние, главоболие, неориентираност, отпадналост, гадене, загуба на апетит, раздразнителност, ирационално поведение...
Днес е важен ден.
Режисьорката, която ще поставя моята пиеса в Театър Пасифик в Холивуд има рожден ден. Живее в добър квартал на Лос Анджелиз, поканила ме е, трябва да отида.
Ще има хора с които трябва да се запознаеш, ще бъде интересно. Да си вземеш бански за басейна, ако искаш- казва тя по телефона. И никакви подаръци.
Живея на два часа път с кола южно от нея.
Тръгвам в късния следобед. Летя с 80 мили в час, отляво е небе и океан, а отдясно изсъхнали от жегата хълмове. Синьо отляво, жълто отстрани. По средата дванайсет сиви ленти- по шест в двете посоки.
Отворил съм прозорците, летя, пея, крещя. После ми се надува главата от вятъра, вдигам прозорците и си говоря наум с тоя и оня. Някъде преди Санта Моника трафика надебелява и се забавя. Докъдето ми стигне погледа са лъснали брони на коли- потеглили сякаш на бран. По едно време почти спирам. Вадя сборник с разкази, който държа в колата си за такива случаи, чета един, опитвам втори, но ми омръзва и хвърлям книгата. Пускам радио. И музика не ми се слуша. Не мога да продължавам да се влача в тоя трафик, по- добре да спра и да пия кафе някъде. Наближавам магистрала 10. Ако завия по нея на запад и карам десетина мили към Санта Моника, ще стигна до квартала, в който живее един Макая Макбий, мога да му звънна, да го видя какво прави. Той пише сценарии, но не пие алкохол, не яде месо, не пуши, не използва мръсни думи. И сценариите му такива, а иска да пробие в Холивуд. Пък и кафе не пие, а на мен ми се пие кафе. Никакъв Макая Макбий- решавам. Тръгвам на изток, и звъня на Емилия, която живее на няколко изхода по магистрала 10. И месо яде и глупости приказва и алкохол пие, кафе също и пуши каквото й падне. Актриса е, ходи на кастинги и всеки момент- аха ще пробие в някоя голяма продукция и ще забогатее и ще си купи голяма къща и постоянно ще прави купони там и тогава ще ни приюти всички.
Дано да си е вкъщи.
Вкъщи си е.
О-о-о-о, наблизо си значи- айде идвай. Ама се преместих. В същия район, да. Идвай.
След половин час съм в апартамента й. Много добре изглежда. Тя, не апартамента. Апартамента е бъркотия, мивката пълна с какво ли не, телевизора е пуснат, но има снежинки.
Правя си място на опърпания диван и се разполагам. Нещо ново? Ами снимала се била във филм със Силвестър Сталоун, голям пич бил и с Антъни Хопкинс и той бил пич и с онзи смешния, забравих му името и той бил пич...
Емилия- имаш ли кафе?
Имам, ама захарта ми свърши.
Оглеждам се- този апартамент двустаен ли е?
А не, едностаен е, ама от големите, от старите.
Че е стар, стар е, но не ми се вижда да е голям. Що се измести? Неприятности със съквартирантките.
А-ха. Ами, значи добре я караш.
О- чудесно я карам.
Ами хубаво- щом издържаш на наема.
Оправям се.
Не ти ли идва скъпо?
О- ние живеем три момичета тук, делим си разходите. Те са на работа сега.
А-ха. Не мога да пия кафе без захар, Емилия, хайде да излизаме. Пием еспресо в "Старбъкс", после се разхождаме из улиците, говорим си за стари гаджета, за ВИТИЗ, за театър и живот, докато сенките на палмите се разтеглят от късния следобед. Връщаме се, качваме се пак в апартамента й.
Ще тръгвам- казвам- трафика сигурно се е разредил, пък и ще закъснея. Имам важен ден.
Тя предлага да ми покаже нещо преди това. Настоява. Налива ми чаша вино и ме качва на покрива на сградата. Чакай тук, аз сега ще си взема цигарите и идвам- казва и се врътва мадолу по стълбите.
Оставам сам, оглеждам покрива. Плосък и покрит с чакъл, тук там стърчат сателитни антени и отдушници от баните. Преди залез е и светлината е добра за снимане, но фотоапарата ми е долу в колата и ме мързи да слизам. В далечината се вижда центъра на Ел Ей, поомекнал от вечния смог, още по- далеч са морави хълмове, а по небето сноват самолети и хеликоптери. Приближавам ръба на сградата и гледам детската площадка шест етажа по- надолу. Дали ще се убия, ако скоча или ще се осакатя за цял живот и ще страдам?
Сър- чувам- сър!
Някакъв тип се е появил на покрива да ме кара да слизам, да не съм паднел. Питам го какъв е и как се казва. Бил там нещо си поддръжка към сградата и се казвал Джордж. Има дебеличък акцент.
Откъде си ти, Джордж?
От Трансилвания.
Няма да падна- казвам, само гледам.
Ама- не може- трябва да слезете, забранено е.
Няма да падна, Джордж!
Не е разрешено.
Няма да сляза, тука ще стоя.
Ще извикам полиция!
Викай баба си от Трансилвания, ако искаш, викай когото си искаш. Емилия се появява. Какво става?
Казвам какво става. Тя носи цигари, черпи Джордж, успокоява го, че няма да падна, носи и една хавлия, постила я на покрива, налива вино, казвам на трансилванеца „чемайфачидомнуле“ и го каня да седне при нас.
Виното- гадничко, гледката чудесна, а и Джордж се оказва приятно момче. Тук бил нещо като домакин на сградата. Интересува се, аз с какво се занимавам?
Пиша- казвам пиеси и сценарии.
Кой ги продуцира?
Никой не ги продуцира, Джордж. Затова съм с вас тук на покрива.
Джордж работел отвреме навреме и в порно- индустрията и там виждал как се продуцират сценарии. Там бил нещо пак в поддръжката. Ако искаш- вика-...
Не, благодаря.
Разделям се с него и Емилия и тръгвам затам, закъдето съм тръгнал- на рожден ден.
Вместо да си празнува рождения ден както трябва, Сара е решила да направи нещо необичайно и то е кино- вечер. Ще се прожектират любимите й филми, който иска може да се къпе в басейна.
Паркирам пред тях, вземам си кошничката с подаръка и влизам в двора. Имат куче, но не лае, казва се Пачино. Къщата е с голям двор, обграден с широколистни стари дървета, от северната страна с група кипариси, тук там стърчат и високи добре поддържани палми. В средата има басейн, над басейна тента, навсякъде из тревата горят стотици свещи, десетина факли. В някакъв привиден безпорядък са пръснати навсякъде дивани, фотьойли, сгъваеми столове... От едната страна на басейна има прожекционен апарат, а от другата средноголям кино-екран. На екрана върви някакъв филм, пет чест души са се изтегнали по диваните, безмълвно гледат и ядат пуканки.
Първото познато лице, което виждам принадлежи на Джина Дейвис, която надува дюшек с помпа за кола. Забелязвам, че съпруга на Сара, домакина- Скот, държи дюшека от едната страна, не знам защо. Веднага приближавам жената, представям се и предлагам аз да помпя, а тя да го държи. Дюшека.
Тя казва не, не, като се уморя- тогава.
Скот се усмихва широко, стиска ми ръката, казва че рожденничката ей сега ще дойде, да се чувствам като удома си, там е яденето, ей там е пиенето.
Не чакам втора покана, наливам си щедра чаша вино и се оглеждам да видя дали не познавам някой друг.
Не познавам никого.
Те са приятели- Сара рожденничката и Джина Дейвис. Знаят се от момичета. Години след „Телма и Луиз”, Джина продължава да прилича на момиче, а Сара вече не. Гледам Джина и си мисля как ето такава звезда, а никак не се надува. Дюшека обаче- отбелязвам наум и той никак не се надува. Или е спукан или на помпата й има нещо.
На помпата й има нещо- решава Джина, хвърля уреда и се захваща да надува дюшека с уста. Е, това вече ми идва много, доливам си чашата с вино и се отдалечавам.
Появява се Сара, прегръщаме се, подарявам й каквото там съм донесъл.
Ама- казах без подаръци.
Ами- съжалявам- казвам- ама ние не сме свикнали ей така без нищо.
Сара ме представя на когото може, после идват още гости, тя се извинява и отива да ги посреща, аз си доливам пак чашата. Храната е средна работа, но виното е отлично, затова и наблягам на него. Идват още хора, с които вече се запознавам от вратата, посрещам ги, започвам да се чувствам почти като домакин. Разпитвам ги кой какво прави, как прекарват лятото, били ли са вече в отпуски, аха- къде? о-о-о, наистина!, е-е-е как ми се ходи там... Всички охотно разказват за себе си и се интересуват от своя страна аз с какво се занимавам. Да кажа, че пиша- смешно- тук в Ел Ей всеки втори сервитьор пише, а колегата му е актьор. Затова скромно оговарям- сервитьор съм. О-о-о, така ли? А нещо друго правиш ли? Ами да- казвам- пиша. Какво? И разговора се получава.
Филма свършва, по фотьойлите и диваните силуетите се размърдват и за миг си помислям, че купона всъщност ще започне вече сега, но уви. Пускат друг филм- за двама водолази- момче и момиче, които са изоставени по невнимание в океана и трябва сега да се спасят, а наоколо има акули...
Джина си взема одеало, сяда на един диван, завива си краката, дългите крака и се вторачва в екрана. Мамка му- как ми се говореше с нея за ролята й в моята пиеса! Нали за това съм тук! Отварям нова бутилка вино, наливам си още и отивам да намеря някой друг с когото да общувам.
По едно време се оформя групичка от няколко души, които не гледаме филм. Заприказвам се с един сценичен директор. Пита ме откъде съм. Казвам му.
О-о-о- възкликва той- България! Познавам един българин.
Да- викам си наум- как ли не.
Казва се Красимир- усмихва се човека.
Хм-м-м, и аз познавам един Красьо с мустаци, от Толбухин.
Да- българин е, от София, Красимир... Викат му Гласа, Човека- Глас, нещо такова... Казва, че бил известен в държавата ви. Пее много високо, фалцет.
О-о-о- учудвам се приятно аз.
Ти познаваш ли го?- пита ме човекът.
Аз се прокашлям, оставям си чашата в тревата, разпервам ръце и пускам един фалцет, опитвайки да имитирам Човекът-Глас. Мисля, че става доста сполучливо. От фотьойлите обаче няколко глави се надигат и гледат в наша посока. Събеседника ми рязко тръгва към шведската маса, уж да си допълни чинията с храна. Оставам сам. Замалко обаче. Намирам един дебел документарист, с когото започваме да си разказваме вицове. Идват и още няколко отцепници от кино- прожекцията и групата ни все по- често избухва в смях.
Не че се опитваме да пречим на гледащите, но явно и не допринасяме към напрегнатата атмосфера на филма. После не знам защо хората един по един започват да се разотиват. Гледам как купона се източва преди да е започнал и сериозно обмислям дали да не се засиля и с каратистки вик да цопна с дрехите в басейна точно пред Джина Дейвис и останалите. Представям си колко ефектно ще се получи- силуета ми на големия екран, вълната която ще вдигна.
Вместо да правя панаири обаче, доливам си вино. Гледам нощта, очертанията на кипарисите в мастиленото небе, стотиците свещи навсякъде из двора, отиващите си хора, кино- екрана. Странно.
Всичко е сигурно заради джетлага. Казват, че тялото страдало, докато се адаптира бързо към смяната на времето. Всъщност не времето е проблема, струва ми се, а пространството. И не тялото страда, а душата. Мисля, че джетлага е от това, че душата не може да догони тялото. Преди два дни, тя е била от другата част на земното кълбо, скитала е по стръмни улички на стари градове, пила е с приятели, посрещала е изгреви.
Душата ми още не е тук- допивам си чашата и отварям нова бутилка вино.
Нещо цял ден ми убива в петата, камъче ли е, какво е... Събувам се и започвам да изтупвам кеца си на едно от дърветата. Поръсва се пясък от Южния плаж.
И пак съм там- под червения брезент, на простите маси, на няколко метра от Черно море- пием вино и ядем пържоли, а един гей- циганин, по прашки виси с глава надолу от винкела на тентата, хвърля гюбеци и си маже майонеза по задника.
Циганина, душата ми, циганина...
Сядам на тревата, облягам се на дървото, отпускам главата си назад.
После помня, че някой внимателно ме събужда. Сара е- хваща ме под ръка и ми помага да стана. Всички са си тръгнали освен мен. Свещите са изгаснали, само екрана мълчаливо осветява двора. Оставям жената да ме води нанякъде. Минаваме пред големия бял екран- два силуета, влизаме в къщата. Тя ме отвежда до голямо легло, отмята завивките, помага ми да легна. Внезапно обаче тавана започва да пулсира, стаята се завърта, усещам спазъм в стомаха си. Не, не мога да лежа тук, ще умра.
Какво има?
Нищо няма, просто трябва да изляза навън, веднага. Ще спя в двора някъде.
Ама, Зак?
Няма Зак, няма Мак! Вътре няма да спя, навън ще спя!
Тя вдига рамене и ме оставя да изляза. Намирам пътя си навън, пипайки всеки по-близък предмет. Гълтам жадно хладния въздух. Просвам се по гръб на единия от диваните в двора. Усещам как някой внимателно ме завива с одеало, после изключва прожекционния апарат. Екрана най-сетне изгасва и двора потъва в тъмнина.
Изведъж ми се струва, че звездите са по-близо.
Затварям очи.
14 ти Август, Лос Анджелиз- Сан Диего, Калифорния
