Роден съм във Варна.

      Преди да започна първи клас живеехме в къщата на баба и дядо на село между Черно море и Добруджа. Баба ми бе християнка по един свой весел начин, никога не натрапваше религията си, шегуваше се с всичко, най-вече със себе си, постоянно ходеха на екскурзии със сестра си и се връщаше с невероятно смешни истории. Пропускам да кажа, че не изглеждаше като бабите на останалите деца- гушата й бе деформирана, издута, като че бе глътнала голяма топка, която бе заседнала в гърлото й. По- късно разбрах, че това бил твърде лош тумор. Появил се, когато била на трийсет и нещо, но тя не позволила никаква лекарска намеса и продължила дните си с него. Живя до седемдесет и седем. Вярваше в Бог, тайно ме водеше на църква и много обичаше да й чеша гърба. На нея дължа вярата си.

      Майка ми бе провинциално момиче, което всяка вечер ми четеше на глас "Записките..." на Захари Стоянов, Жул Верн, Майн Рид, какво ли не.  Преди да науча буквите, образите на Левски, Ботев и Бенковски бяха запечатани в съзнанието ми. Към тях се присъединяваха Винету, Олд Файърхенд, Айвънхоу, Хан Крум, Фидел Кастро... Майка ми живееше в постоянен стрес, заради алкохолизма на баща ми, но не спираше да се надява, че един ден това ще спре, че ще имаме по- хубав живот, че промяната към по- добро е неизбежна. На майка си дължа надеждата.

      В училище бях отличник. Нямаше нищо кой знае какво забележително. Затова и четях неистово.

      Гимназия. Шеста гимназия. Варна. Лошо училище, но не дотам, че да става за разказване. Средна работа. Четях каквото ми попадне.

      Казарма. Трета армия. Твърде неприятно, но в никакъв случай нетърпимо преживяване. Четях. Опитах да пиша и стихове, но взводния намери тефтерчето ми, рецитира ги на глас, изпозабавлява ротата с мрачните ми строфи. Оттогава не понасям лоша поезия.

      Университет- Шумен. Специалност- Българска филология. Тук започнах да пиша- критически текстове, после разкази. Публикувах в "Литературен вестник", "Литература, Изкуство, Култура", участвах в национални студентски конкурси, печелех първи награди. Свирех на китара, основах рок- група, бях дисководещ, имах радиопредаване в "Радио Варна", работех и в "Радио Шумен". Срещнах момичето на живота си, Силвия, заживяхме заедно, събуждахме се заедно. Бяхме неразделни във всичко- вдъхновявахме се един друг, понякога се разочаровахме взаимно, имахме и тежки моменти, но не спирахме да говорим. Откакто я срещнах, не сме скучали секунда. На нея дължа любовта си.

      После дойде дъщеря ни Сара. Следват няколко несигурни и гладни години, в които правех какво ли не, за да оцелеем. И пак не спирах нито да чета, нито да пиша и публикувам.

      В края на студената зима на 1997-ма, когато Парламента ни бе в пламъци заминахме за Америка.

      Чувал съм как еди кой си бил започнал еди къде си с хиляда долара, друг отишъл в Чикаго с 20 в джоба си, трети отишъл в Ню Йорк с 5. Аз бях тръгнал с няколко хиляди под нулата, потънал в заеми от приятели и непознати. И нямах представа какво ме чакаше.

      В началото работех какво ли не, за да събирам пари и връщам. Вземах някакви нощни смени, за да мога да чета и да уча английски. Сутрин ходех в една гимназия да уча език, заедно с нигерийци, украинци, босненци, китайци. После се записах да уча в колеж.

      Моето истинско образование в Новия Свят обаче започна в тихите зали на обществените библиотеки. Това- открих тогава бе всъщност най-голямото богатство на Америка. И аз имах неограничен достъп до него.

       Сутрин водех детето на детска градина за социално слаби(единственото бяло дете там), и се забивах в някоя библиотека и четях, докато дойде време за поредната ми смяна на поредната ми ниско-квалифицирана работа. Бе трудно. Но- странно- никога не ме изоставаше усещането, че всичко това е временно и че друга, по- вълнуваща Америка предстои. По това време имах фотоапарат и снимах много. Може би препятствията, които ми е поставяла чуждоезиковата среда са ме принуждавали да вдигам обектива, вместо да търся подходящите думи. Образите понякога са по- достъпни убежища за креативността, отколкото словото.

      Започнах да уча "Художествена фотография" в Щатския Университет на Охайо. Намерих добра работа вечер като барман в хотел "Sheraton", а дните ми минаваха в Университета или в лабораторията. Започнах да се занимавам с фотография професионално, участвах в изложби, работих с джаз- музиканти, снимах портрети, продавах снимките си.

      После се преместихме в Калифорния. Тук най-сетне се върнах и към по-сериозно писане. Завърших филмови продуцентски класове в Лос Анджелиз, участвах в кино и театър- уоркшопи. Пиша драматургия на български и английски. Пиесите ми "Аутопсия"(2004), "Неделя вечер"(2006) и "Откат"(2008) са публикувани и отличавани на български и международни конкурси.

      Романът "18 % сиво" е първия ми роман.

Захари